седя си сгушена на стола и не мисля за нищо друго, освен за собствената си апатия. 
вече няколко седмици съм толкова апатична, че не мога да се понасям. 
не ми се диша - изисква толкова усилия. 
започнала съм да се държа ужасно с хората и най-глупавото е, че го знам, но нищо не мога да направя.
някъде дълбоко в главата ми процесорът ми е гръмнал, знам си го. 

и толкова гадории се случиха... сигурно всички останали в света са безкрайно щастливи, защото съдбата се занимава единствено с моето нещастие и... апатия. 
някъде там един малък мускул, който движи клепачите ми, трепери от четири дни и вече съвсем сериозно ми лази по нервите. 
ще го оставя да си поиграе още малко с мен и накрая ще си извадя окото - така и така харесвам повече другото. 
пък и още никой не ми е казвал: "имаш красиво око".

тъпо ми е, много ми е тъпо и апатично - не ми се слуша музика, не ми се гледа филм, не ми се говори, не ми се мърда/мисли/диша/съществува и прочее... 
днес се замислих "какво не ми е наред, по дяволите? прекрасен ден, слънце и красиви облаци, сменящи бързо формите си, погалвани от вятъра."
мисля, че знам какво не ми е наред. 

въпроси, въпроси, въпроси - дори не ги видях откъде се появиха...
да, мисловният процес определено не ми се отдава - резултатът така или иначе е все един и същ - заболява ме главата...

аз съм Шу, седя на своя дървен трон и гледам двамата войници Карл и Густав...

да, аз съм Шу. Шу е всичко, за което можете да се сетите - от пеперуда до облак и от крава до реактивен двигател. 
всичко това ме навежда на мисълта, че имам психично разтройство. 
мисля, че имам раздвоение на личността. 
на моменти малко се плаша от себе си.
тогава се превръщам в това. в Шу. дали ще ме намразят затова?

по принцип приятелите ми ми казват, че съм Sany, обаче аз не им вярвам, честно казано. 
мисля, че съм просто Шу - малкото Шу, което всички обичат и на което се радват. 
пълно с живот и адски жизнерадостно. а Sany... просто лицето на апатията, сигурна съм. 

е, почти сигурна, но така или иначе на тоя свят няма нищо сигурно. 
няма как, преди да излезеш на разходка в някой прекрасен, слънчев ден, да не си помислиш: "днес ще ме блъсне ли пиян шофьор на автобус?"
да-а-а, мисля, че така ще се свърша - блъсната от камион или нещо подобно, макар че предпочитам да се взривя - нищо няма да усетя и със сигурност после няма да се мъча, парализирана от врата надолу, в някоя болница.

апатия, пълна апатия...

по дяволите, не съм усетила кога е дошло времето...

време е да дръпна шалтера на генератора си и да се оставя да ме погълне апатията.
стига толкова безсмислени мисли... 
изключвам се... 
3... 2... 1...